Добрата новина е, че никой не спори за тежката фискална ситуация. Спори се единствено кой ни докара до тук. Ще обърнем внимание е на това в следваща публикация, но сега опитваме да представим колко сериозен е завоят, който България предприе във фискалната си политика от началото на това десетилетие и какво може да се случи, ако не се вземат мерки, за затягане на бюджетите в следващите години. Но е изключително важно да се започне още с Бюджет 2026.
За да разберем колко сериозна е промяната във фискалната политика е достатъчно да видим как са приключвали бюджетите в първото десетилетие на този век и как приключват бюджетите от 2020 година насам, и как се прогнозира да приключат следващите три бюджета – до 2028 година.
И двете десетилетия са белязани от икономически растеж и една криза. Световната финансова криза удари България в края на първото десетилетие на века, а кризата, породена от глобалната пандемия с COVID 19 засегна българската икономика през 2020 и 2021 година. Азбучното правило на благоразумната фискална политика е при икономически растеж да формира балансирани бюджети, или излишъци, с които да се плащат заемите от годините на криза, когато е логично икономиката да се подпомага с дефицити.
Това се случваше през първото десетилетие на този век, но сега не само, че имаме растеж, но той е съпроводен от четири години на бюджетни дефицити и те могат да станат седем, ако не се предприемат спешни мерки.
Измеренията на проблема най-лесно се виждат през държавните заеми, които България тегли в последните четири години и плановете да продължи с тях до поне до 2028 година.
Правилото на перфектната криза е, че тя не настъпва, когато държавата стигне теоретичните ориентири, за нездравост на публичните финанси. Кризата настъпва, когато някой или някое събитие накарат пазара да се притесни.
Тогава пресъхва ликвидността. Тегленето на нови заеми може да стане невъзможно и за държави с по-добри фискални показатели. А България макар и да е добре, според критериите от Маастрихт, постигна условия на дългово финансиране, които са еднакви с тези за Италия. Която е в пъти по-задлъжняла и всички я приемат за практически фалирала, ако публичните й финанси не се поддържат „на системи“ с операциите на Европейската централна банка.
В бюджетна безизходица вече се намира и Франция, която смени шест премиера в рамките на управлението на Еманюел Макрон и е много вероятно новият министър-председател да не се задържи повече от седмица на поста си. Исканията на френското общество са бюджетните икономии да дойдат от разходите за отбрана, европейската бюрокрация и ангажиментите към Европейския съюз. Все неща, които ни касаят. И ако популярните искания на французите започнат да се изпълняват, ще пострада европейското единство, на което разчитаме да поддържа финансовите системи на съюза, и в още по-голяма степен на тези в еврозоната.
Дори и времената да бяха по-спокойни, а настроенията по-оптимистични, изследванията на икономистите Кенет Рогоф и Кармен Райнхарт показват, че за възникващите икономики и растежът започва да страда още при ниво на задлъжнялост в отношение на 40% спрямо Брутния вътрешен продукт.
Общият извод и при двата сценария – за рязко нарастващ дълг в среда на висока вероятност от криза, или системно задлъжняване в добри времена е, че фискалната политика на България се движи върху тънък лед. И не се знае кога и какво би отключило следващата криза, но днес публичните ни финанси са много по-неустойчиви в сравнение с настъпването на Световната финансова криза.
Тогава България имаше фискални резерви в размер на 15% от БВП, а днес такива няма. Затова увеличенията на капитал на държавните фирми стават с пари назаем, а не със спестеното във фискалния резерв. Но затова в следваща статия.
Обобщаващо визуално представяне на историята на българската фискална политика от последните 25 години и опасния завойу, който бавно взимат всички редовни правителства от 2021 година досега, може да видите и заредите от файла по-долу.
